ИКОНОМИЧЕСКА ХАРАКТЕРИСТИКА

 

В миналото основното препитание на кочанци е било скотовъдството, дърводобивът, пчеларството, текстилът и земеделието. Повечето големи семейства са имали големи стада овце и по-малко кози. Говедата не са били разпространени. През лятото овцете са пасли по високите планински склонове, където тревата не изсъхвала, а през зимата — в долината на река Места край село Борово (днешно Потами в Гърция). По-бедните хора, които не разполагали с големи стада, се прехранвали с кираджийство (керванджийство) — продавали местната продукция на пазарите в по-големите градове и особено в Драма. След Първата световна война границата с Гърция е затворена, което не позволява на пастирите да придвижват стадата си и на кираджиите да търгуват. Малко по-късно стадата са раздържавени и така единственото препитание на кочанци остава земеделието. До преди това в селото се отглеждало единствено лен, коноп и малко царевица, жито, боб и други подобни култури. Ленът и конопът се използвали за направата на аби, шаяци и въобще за текстил от всякакво естество. Ценна суровина била и вълната на овцете, както и козината на козите.

 

С идването на тоталитаризма на всичко това е сложено край и тютюнът е наложен като основно препитание. През 80-те години започва и индустриализацията на селото — построени са заводи за слаботокови релета и за механични компоненти, които затварят врати окончателно през 1989 година.

 

След 1989 година в село Кочан се развива среден и предимно малък бизнес. В селото има обувни, текстилни и дърводелски цехове, малки и средно големи магазини, както и офиси и предприятия от сферата на услугите. В Кочан все още, макар и малко, част от хората се занимават със земеделие и животновъдство. Голяма част от населението емигрира в чужбина. Най-много кочанци има в Испания и САЩ. По-малко има в Италия, Великобритания, Португалия и Скандинавските държави. През лятото много хора отиват на сезонна работа в Гърция. Към януари 2009 година броят на емигрантите от Кочан надхвърля 700 души.

 

ТРАНСПОРТ И КОМУНИКАЦИИ

 

До шосе номер 197 от Гоце Делчев за Доспат от Кочан се стига по шосе номер 2367, което започва от село Ваклиново. Кочан отстои на около 4 km от разклона. Разстоянието до Гоце Делчев е около 35 km, а до Благоевград — около 140 km. София отстои на около 240 km.

 

През Кочан ежедневно минава автобусът Ваклиново — Гоце Делчев — Благоевград — София. През делничните дни пътува и автобус Ваклиново — Гоце Делчев — Благоевград. Има и автобус Ваклиново — Гоце Делчев, както и автобуси до съседните села Жижево и Ваклиново.

 

Селото е електрифицирано през 50те години. По-късно се прокарва телефонна линия, изградена и е телефонна централа. След 1994 година в селото вече има кабелен оператор, а след 2003 година и Интернет доставчик. Всичките четири мобилни оператори в България — Мобиком, МТел, Глобул и Вивател — имат покритие в селото, благодарение на трите радиорелейни кули в Кочан — две в местността „Кулата“ и една в местността „Брезовец“. Най-старата кула предава и телевизионните канали Канал 1, бТВ и Евроком.

 

НАСЕЛЕНИЕ

 

Населението на с. Кочан е 3620 жители , като една голяма част около 1200 човека са емигранти в САЩ, Канада, ЮАР, Норвегия, Швеция, Дания, Италия, Гърция, Испания, Кипър, Португалия, Холандия. Преобладава мюсюлманско население, роми и 2-ма жители с настоящ адрес с. Кочан християни. 

Прираста на населението е сведен до минимум през последните две години:

2010г: Родени - 20, Починали - 26 

2011г: Родени - 28, Починали - 29 

 

На територията на с. Кочан има 10 заведения като в две от тях всяка петъчна вечер от седмицата се провежда дискотека, също така има 3/три/магазина с хранителни продукти в които се сервира алкохол на определени за това места. 

 

ИСТОРИЯ

 

Село Кочан има богата история.

Селищата в околността са съществували от 4-тото хилядолетие пр.н.е. Според някои научно-популярни източници районът е бил населяван от тракийското племе травси. През 5 век пр.н.е. регионът е завладян от Ситалк и попада в Одриското царство. След смъртта на Котис I през 4 век пр.н.е. Одриското царство се разпада, което е идеален повод Филип II да завладее този отдалечен от Севтополис край. Земите на Кочан, или по-точно на предшестващите го тракийски селища, посрещат и властта на Александър Македонски, оставайки в пределите на Древна Македония чак до 1 век пр.н.е.. Тогава Македония отслабва от конфликта с Римската империя и тракийските племена от региона често изпълняват поръчкови мисии за римляните. През 1 век селищата от региона попадат под римска власт. За това свидетелстват римските гробове на края на селото. Окончателното настаняване на римляните по този край става през 2 век — тогава е изграден римският град в местността „Изток“, проучван от полски археолози през 1970-те. При разкопки, набези на иманяри или случайно в землището на Кочан са откривани тракийски, македонски, римски и византийски монети и артефакти.

 

След разделянето на Римската империя, през 4 век Кочан все още не съществува, но регионът и околните селища стават част от Византия. Около 7 век тракийските селища в региона се консолидират по склоновете край по-широката част на долината на пълноводната в миналото Кочанска река, макар и да пазели известна дистанция. До средата на 20 век Кочан е било разделено на махали, които не са били свързани, а центърът на селото е представлявал гробище и градини с коноп.

 

Край Кочан са открити праисторически, антични и средновековни селища, късноантични некрополи, гробници и укрепления. Тракийски селища в землището на селото е имало в местностите Кравек, Дълбоки дол, Квачево, Луковица, Чинджово, Изток, Балева нива, Широка поляна, Ливадето, Висока магилца, Заимова чука, Падибога, Селище, Кирмикя, Кальовище, Редовна нива, Ушите и Рата. Селището в местността Изток по-късно е разширено и използвано от римляните. Местното население било слабо романизирано — в околностите на Кочан са открити артефакти, свидетелстващи, че населението е запазило тракийската си култура чак до 6-7 век от новата ера. В местността Заимова чука е открит 30-метров зид, останал от праисторическо, антично и средновековно селище, съществувало от около 3000 година пр.н.е. до 10-11 век. В селището са открити изобилни фрагменти от керамични съдове. Разкопките на обектите са водени от проф. Диана Гергова в периода 1974 — 1981 година.

 

В землището на Кочан са открити много предмети с висока стойност, като монети и златни украшения в местността Изток, сребърни огърлици и бойни снаряжения в местността Ливадето, керамични съдове и масленозелени стъклени чаши в местността Чинджово. В местността Кравек са открити метални останки, свидетелстващи за наличието на металодобив и металообработка. Открити са и следи от работилници за тънкостенни, фино украсени керамични съдове. При входа на гробницата в местността Висока магилца са открити оловни парчета. Очевидци споделят, че при иманярски набези са били откривани монети, златни съдове, обкови на каляски, амфори, пръстени, украшения и снаряжения.

 

През 2001 година в землището на село Кочан, в каменна гробница е открит рядък тракийски меч с датировка от втората половина на 4 до средата на 3 век пр.н.е. Мечът е дълъг и наподобява копие. Дръжката и острието му са с почти еднаква дължина. Оръжието има дължина 128 сантиметра, като в последните 52 сантиметра мечът има почти правоъгълна форма. Острието е режещо само от едната страна, като дължината му е 76 сантиметра, а ширината — 4. Има два жлеба от тъпата страна, а в началото на острието има останка от желязна халка, предназначена за закачане на меча на ремък и носене на гръб. Този тип меч е известен като ромпая или румпия на латински, или ромфея на старогръцки. Мечът е бил носен от пехотинец, а с него се е боравело с две ръце. Притежателят на меча вероятно е бил наемник в състава на древномакедонската или древногръцката армия.

 

В центъра на Кочан до 50-те години на 20 век е съществувал римски мост, част от древния път Петрелик — Места — Абланица — Бистрица — Крибул — Кочан — Ваклиново — Осина — Любча. Пътят продължавал към долината на Марица. Отсечката от Кочан до Ваклиново също е съществувала допреди няколко десетилетия, но при асфалтирането на селото и региона мостът е съборен, а върху стария път е положен асфалт.

 

СРЕДНОВЕКОВИЕ

 

По време на Великото преселение на народите местните траки се смесили със славянското племе драговити, което населило територията от река Рата назапад. Това е причината във фолклорен план Кочан, а и околните села, да спадат към македонската фолклорна и диалектична група, вместо към родопската, която е повлияна от смоляните.

 

Данните от този период са оскъдни. Кочан попада официално в Първата българска държава при управлението на цар Симеон I през 920 година и остава в нея до 927 година. След това Кочан отново попада във Византия, а след това и в Латинската империя.

 

Като се има предвид, че властта на Алексий Слав се простира над Родопите и над Пиринско и Мелнишко, можем да заключим, че Кочан евентуално е попадало във владението на деспота през 13 век.

 

По същото време към този край настъпват и османлиите. Официално джамията в селото се назовава с името „Султан Баязид“ . Вероятно е Кочан да е било в удобна за османлиите позиция при конфликтите им с тогавашните владетели на кочанско, което да е довело до ранната му ислямизация.

 

През 1502 година избухва чумна епидемия. За да се спасят, част от кочанци се заселват в местността Цидаров дол, основавайки село Марулево, днес Ваклиново. Други кочанци създават село Осина, а трети Фъргово. И до днес тези села, заедно с Жижево, са силно обвързани с Кочан. В документ на Найден Геров, в качеството му на руски консулски агент в Пловдив, от 1859 година се споменава, че населението от Доспатските планини се навдигнало на бунт заради недоволство от високите данъци. Местното население се занимавало с текстил — произвеждало дрехи от вълна, лен и коноп, а налозите върху тази продукция осигурявали облекло за османската армия. Началникът на охраната бил набит, меджилисът разгонен и мюдюринът отведен в плен. Чак до средата на 20 век кочанци се занимавали с овчарство и текстил, когато стадата биват раздържавени, а градините с коноп, като тези в центъра на селото, унищожени и преразпределени.

 

През 1876 година някои кочанци са набрани в отряда на Ахмед ага Барутанлията и участват в Баташките събития. Впоследствие едно осиротяло момче от Батак е осиновено в Кочан и получава името Мустафа (Мутьу) Садъков, което, след като пораства, напуска селото.

 

В 19 век Кочан е мюсюлманско село в Неврокопска каза̀ на Османската империя. В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 година, Кочен (Kotchen) е посочено като село със 100 домакинства и 280 жители помаци. Според Стефан Веркович към края на 19 век Кочан има мюсюлманско мъжко население 312 души, което живее в 100 къщи. През 1899 година селото има население 973 жители според резултатите от преброяване населението на Османската империя. Съгласно статистиката на Васил Кънчов („Македония. Етнография и статистика“) към 1900 година Кочан (Кочен) е българомохамеданско селище. В него живеят 773 българи мохамедани.

 

СЛЕД РУСКО-ТУРСКАТА ВОЙНА

 

През 1912 година, по време на Балканската война, Кочан попада в пределите на българската държава, въпреки съпротивата на местното опълчение. Кочанци, заедно с опълчението от околните села, пресрещнали българската армия в местностите „Калята“, „Тузлата“ (сатовска) и „Майоров гроб“, където, както се подразбира от името на местността, бил убит висш офицер от българската армия. Местното опълчение очаквало армията да дойде от малко по на изток и за това се било окопало и в местностите Чарджик и Конски дол, където и до днес личат окопи. След като опълченците осъзнали, че нямат шанс срещу добре организираната българска армия, решили да се върнат по домовете си и да оставят на отстъпващата османска армия да се оправя сама. По време на опълчението умира един човек от Кочан, от рода Лангурови вследствие на приятелски огън — през нощта опълченците пълзешком се домъквали до центъра на самото бойно поле и събирали муниции и други ценни неща от убитите през деня. Един кочанец от рода Кискиневи се връщал от акцията, но не бил разпознат от своя съселянин, който го прострелял. По-късно покосеният опълченец умрял на път за Кочан, а изстрелялият смъртоносния куршум го придружавал неотлъчно, плачейки през цялото време.

 

След насилственото покръстване от края на 1912 година и избухването на Междусъюзническата война през 1913 година в Кочан била организирана чета, която да противодейства на българската армия и хайдушки дружини, с което Кочан се включва във въстанието, довело до появата на тъй наречената Гюмюрджинска република. Кочанската чета действала заедно с четите от селата Ваклиново, Любча, Вълкосел и Доспат. Тези чети се състояли от по 30, 50 или 60 души. В нощта на 26 срещу 27 септември 1913 година те извършват нападение срещу заставата на граничната стража в село Чавдар. След анексията на самопровъзгласилата се Гюмюрджинска република от Царство България в края на 1913 година страхът от отмъщение или от повторно покръстване е голям и през 1914 година 15 семейства от Кочан се изселват в Турция — тъй наречените „маджири“ (от арабски „мухаджир“ — преселник), включително и семейството на най-богатия човек в селото — Хаджията, чиято къща стои запазена в центъра на селото до началото на 21 век, когато е съборена с цел разширяване на бар „Роял“. През 1923 година Гърция прогонва всички помаци от гръцкия Чеч. По-голямата част от помаците от този регион бягат в Турция, но една част от жителите на село Манастир намира подслон в Кочан и в други села, намиращи се в България. За две години те събират средства за преселение в Турция, следвайки своите бивши съселяни и през 1925 година тръгват, повличайки и част от кочанци със себе си. Има и такива жители на Манастир, които остават в Кочан, като например семейство Маджирски. През 1927 година в Гулевата махала са настанени българи-християни — бежанци от Беломорието. До 1989 година всички те, заедно с наследниците им, вече са емигрирали към вътрешността на страната.

 

Емиграцията продължава и в следващите години, тъй като населението било изплашено, забравено от властта и потънало в мизерия. Хората вече не издържат и започват да мислят за бягство в Турция през Гърция. Охраната по границата е затегната. През месец май 1934 година министърът на войната изпраща съобщение до Министерството на вътрешните работи:

 

„На 11 май н.г. през нощта са избягали неизвестно где 6 помашки семейства (16 души) от с. Кочан и Жижево. Един от бегълците разправял, че през февруари т. г. в с. Копривлен е ходил един търговец грък от Драмско, дошъл в България с паспорт, който убеждавал помаците да се изселят, като казвал, че в Гърция и Турция било много добре и че избягалите помаци били подпомагани с пари, храна и земя.“

 

По време на Втората световна война в Кочан са настанени немски войскови части, които се отнасят приятелски с населението. След обръщането на България срещу Германия, Кочан дава своя принос за изтласкването на немските войски, като в армията постъпват и кочанци. Петима от тях оставят костите си на бойните полета в Унгария. На загиналите във войната кочанци е изграден паметник в центъра на селото, на който ежегодно се поднасят цветя.

 

През април 1972 година село Кочан става жертва на Възродителния процес. След като петима младежи от Сърница убиват полицая в тяхното село по повод отнета шофьорска книжка, четирима от тях правят опит да избягат в Гърция, но са заловени в Кочан, където временно получават убежище. Властите вменяват колективна вина на селото, след което под претекст реванш сменят имената на кочанци без сериозни произшествия. Не са сменени имената само на местните комунистически активисти, които си били запазили българските имена от злополучния опит за „възраждане“ от 1964 година. Процесът е ръководен от Борис Аврамов. Надгробните плочи с изписани имена са счупени. Изключение правят само надгробните плочи от имамското гробище зад джамията, които са предварително заровени.

 

На 18 юни 2009 година лидерът на политическата партия ДПС Ахмед Доган посещава село Кочан във връзка с предизборната кампания за Парламентарни избори 2009, където изнася скандална реч, с което село Кочан попада в централните емисии на новините и вестниците.

 

ОБЩЕСТВЕНИ ИНСТИТУЦИИ

 

През 1912 година Кочан попада в България. Създадено е кметство и е назначен кмет. Към Кочанска селищна система са включени селата Црънча, Бръщен, Ваклиново, Осина, Жижево и Фъргово. Със специален указ от цар Фердинанд на Кочанска селищна система е дадена гора. През 1978 година с преминаването към новата административна система селищните системи Кочан и Сатовча са слети в настоящата община Сатовча против желанието на хората и въпреки факта, че Кочан е по-голямо село. Причината за това е фактът, че пътят от Гоце Делчев до Доспат е прекаран през Сатовча, както и наличието на християни в Сатовча, като такива в Кочан липсват. През годините в Кочан са били установени следните институции: 

 

УЧИЛИЩЕ

 

До началото на миналия век в Кочан е имало мектеб. През 1925 година е отворено първото българско училище. То се помещавало в малка постройка там, където допреди 1989 година се помещава кафето, а днес дискотеката. През 50-те години училището в Кочан вече се посещава от ученици от селата Ваклиново, Жижево и Фъргово. След отварянето на гимназията в Гоце Делчев, първата гимназия в цяло Гоцеделчевско, СОУ „Христо Смирненски“, е открита в Кочан през 1973 година. От съседните села има наплив на ученици и за това е построен пансион, който да подслонява учащите от по-далечните села, като Црънча и Бръщен, които до 1988 година все още са в състава на община Сатовча.

 

ЧИТАЛИЩЕ

 

Читалището в село Кочан е създадено през 1938 година. Учредители са Гаврил Минчев Ботев от Казанлък, Кирил Пашов от Поибрене, Хюсни Имамов, Селим Дайлов и Феим Бошнаков от селото. Първият председател на читалищното настоятелство е главния учител, а по- късно и директор на училището Гаврил Ботев. Първоначално читалището се помещавало в сградата на стара мандра срещу кметството. В нея са съхранявани материалите и архива на читалището. Със собствени усилия е построена и малка сцена. Новозакупената литература — книги от град Гоце Делчев се съхраняват в книжен куфар от секретаря-библиотекар по това време Мехмед Юсийнов Кастаманов.

 

В самото начало се създават театрална, а па-късно и самодейна група, в които активно се включват учителите, а така също и местни младежи и девойки. Започват представянето на пиеси, сценки и програми пред населението, гостуват и на гранични застави в селата Бръщен и Црънча. След първия секретар-библиотекар — Мехмед Юсейнов Кастаманов работата се поема от учителката от село Сатовча Шинка Герчева Батаклиева. През 1962 г. в селото е построена и открита новата читалищна сграда, която е ремонтирана през 2007 година. 

 

Фолклорната група към читалището постига големи успехи с участието си на местни, общински, регионални и национални събори, фестивали, празници и други. Съборите „Пирин пее“, фестивалите в Разлог, Благоевград, „Малешево пее и танцува“, в Неделино, общински празници в Сатовча, Хаджидимово, Гърмен, Доспат, Благоевград и Девин. Фолклорният ансамбъл участва и в международните фолклорни фестивали в Битоля и Истамбул през 1999 и 2000 година. 

 

В читалището се помещава и селската библиотека, която към 2007 година има фонд 16 529 тома.

 

КУЛТУРНИ И ПРИРОДНИ ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНОСТИ

 

Планината Боздаг (Фалакро) от местността Чинджово севернозападно от Кочан. Различните форми на планината, комбинирани с различните гори, нивите и ливадите формират прекрасни гледки и пейзажи. Цялата околност на селото е много живописна. 

От по-високите места се виждат райони в Гърция и величествените гръцки планини Боздаг (Фалакро), Змийница (Меникио) и Черна гора (Мавро Вуно). Също могат да се видят планините Славянка, Пиринската планинска верига и части от Родопите. 

 

Могат да се видят и няколко тракийски светилища. В землището на Кочан попадат два антични града: римския град в местността „Изток“ (41°37′14″ с. ш. 24°01′20″ и. д. (G)) и праисторическото, антично и средновековно селище от третото хилядолетие пр.н.е. в местността „Заимова чука“ (41°35′00″ с. ш. 24°02′40″ и. д. (G)). В непосредствена близост са и тракийските градове в местностите „Висока магилца“ (Тумбата) и „Орфеевото“ (близо до местността Дъбраш). Най-внушителната крепост е тази, в поречието на река Кочанска под местността „Изток“ при римския град. Други по-големи тракийски селища е имало в местностите Кирмикя, Кравек, Дълбоки дол, Квачево, Луковица, Чинджово, Балева нива, Широка поляна, Ливадето, Висока магилца, Падибога, Селище, Кальовище, Редовна нива, Ушите и Рата. Надгробните могили и цистовите погребални камери в землището на Кочан могат да бъдат изброени с трицифрено число. 

 

На десетина километра от Кочан се намира резерватът Конски дол, а на 19 км е резерватът Тъмната гора. Язовир Доспат се намира на 25 км от селото. Други интересни места за посещения са кухата скала „Янина къща“, пещерите „Извора“, „Меча дупка“ и новооткритата пещера в местността „Изток“, Рата, „Фасулкува скала“ и скалните образования „Стенето“ в ждрелото на Кочанска река, „Трапезата“ и „Барутницата“. 

 

Източник: Wikipedia.org